Каракачанско куче

От Венелин Динчев
vendy@pl.bia-bg.com

Синоними: овчарско куче, чобанско куче, вълкодав, тракийски молос, Karakachan Dog, Thracian Mollos, Karakatschan Hund, Chien Karakatchan

Произход - България

Тази прекрасна порода се отнася към голямата група на догообразните. Съществуват няколко теории за произхода им. Най-разпространената изразява становището, че догообразните водят произхода си от Индия, по-точно от Тибетското плато и техни предшественици са черния тибетски вълк (Canis lupus chanco) и тибетския дог. Според друга теория родина на догообразните е Европа, а техни родоначалници са едрите европейски вълци. Според трети пък, предците на догообразните се появяват първоначално в Централна Азия и оттам попадат в Тибет, Източна Индия, Месопотамия и Древна Гърция.

Най-старото изображение на едро, масивно куче с увиснали уши и височина при холката около 80 см, е открито на шумерски релеф, датиращ от около 2200 г. пр. н. е., а най-старото съобщение за тибетския дог е от 1121 г.пр.н.е. От друга страна, още в третото хилядолетие преди новата ера силно се развива дуржавата Елам, основана от племаната на еламитите. Непрекъснатите контакти на номадските племена от Централна Азия с Елам затрудняват още повече точното установяване на предците на догообразните. Объркването е още по-голямо ако се съпоставят и данните за развитието на по-едър тип кучета в Европа. По нашите земи например още в VI-V хилядолетие пр.н.е. е съществувал тип куче с височина при холката около 60 см. Всичко това ни кара да предполагаме, че появата и разввитието на по-едър тип кучета, дали началото на догообразните, е ставало на различни места по света едновременно с нуждата на първобитното животновъдство от кучета пазачи. В последствие различното ниво на развитие на отделните народи е сложило отпечатък върху темпа на формиране на догообразния тип. Така например в VII век пр.н.е., когато Асиро-вавилонското царство разполага с кучета, много близки по тип до някои съвременни представители на догообразните, на Балканския полуостров (Беотия) се отглеждат едри вълкоподобни кучета молсов тип. Доказателство за паралелизма в селекцията на тази група кучета е многообразието от форми, отглеждани в Древен Египет, някои от които близки до молосовите кучета. Според Montet (1946 г.) в Египет от времето на Рамзес пастирските и стражевите кучета са предимно хръткоподобни, с големи, висящи уши или заострени и прави уши. В подкрепа на тезата за паралелизъм във формирането на догообразните кучета са изследванията на Nehring и Hilzheimer върху булдогоподобните кучета на инките. Според Nehring инкабулдогът е автохтонна порода и се различава от европейските булдози. Hilzheimer сочи като диференциращ белег устройството на мозъчния череп.

При европейските булдози, в резултат от скъсяването на лицевите кости, се променя цялата форма на мозъчния череп, който се закръгля и заглажда. Докато при инкабулдога, въпреки скъсяването на лицевите кости, мозъчния череп запазва относително добре изразена крушовидна форма. Най-известни в древната литература са индийските и тибетските кучета. За тях споменават в трудовете си редица от най-известните учени на древния свят - Ксенофонт, Херодот, Диодор, Страбон, Плиний и Курций. Така например Диодор пише, че Александър Велики при похода си в Индия, получил от цар Сопейта като подарък 150 изключително големи и силни кучета, а Херодот в своята история пише: "...армията на Ксеркс, заедно с обоза и други животни и индийските кучета, беше толкова голяма, че никой не можеше да каже колко.", и още: "...Сатрапът от Вавилон дуържеше голям брой индийски кучета, наречени така, защото идваха от Хималаите." Страбон в труда си "География" пише: "...Имаше диви хора, които живееха в селата, имаха големи кучета и нападаха богатите пътници. "Гратий Фалиск описва тези кучета като "...род с извънредна злоба". Още в зората на новата ера са документирани различни предпочитания към кучетата пазачи. Марк Теренций Варон (I век пр.н.е.) в своето съчинение "За селското стопанаство" пише: "...На вид кучетата трябва да са красиви, големи, с черни или сивкави очи, еднакви ноздри, тъмни или ярко рижи устни, горните не много къси, а долните да не висят, с къса долна челюст, откъдето отляво и отдясно се показват двойка зъби. Глават им трябва да е голяма, ушите големи и висящи, шията дебела. Цвят - най-добре бял, по-лесно се различава в сумрака. Общият вид е като на лъв. "Такива "лъвски кучета" описва по Магастен и англичанинът Hamilton Smith (1840 ?.), наричайки ги Leonicii leontomigeis от областта Аркадия. Подобно описание прави и Колумела (I век от н.е.), който обаче дава предпочитание на черния цвят.За древните догове той пише: "...Твърде широки на тяло. Оценява се повече като четвъртито, отколкото като дълго или късо, с глава толкова голяма, че изглежда най-голямата част от тялото, с клепнали и увиснали уши, с черни и блестящи очи, светещи с остра светлина, с широка и космата гръд, с широки рамене, с дебели и рошави бедра, с твърде широки нокти и стави на лапите."

Приема се, че най-близо до първичната форма на индийските кучета е тибетския дог. Няколко хилядолетия тези кучета почти не са се променили. Затова те са удобен обект за сравнение. Много близо до този тип са догообразните кучета на Балканския полуостров. Наред със свои по-близки и далечни роднини като шарпланинеца, карпатското куче, гръцкото пастирско куче, кавказката и средноазиатската овчарки, какакачанското куче е повлияно в известна степен от тибетския дог и неговите производни. Още около Х век пр.н.е. потомците на тибетския дог са пренесени на Балканите от финикийците. След това периодично с военните походи или с търговските кервани догообразни от примитивни и култивирани типове са се озовавали по нашите земи, където заедно с местните едри кучета пазачи са участвали във формирането на каракачанското куче. През 519-512 г. пр. н. е. Дарий завоюва Тракия и Македония, по-късно приемникът му Ксеркс(486-465 г. пр. н. е.) прави опит да покори всички гръцки племена. Александър Велики предприема поход в Персия и Индия (336-330 г. пр. н. е.), при който се сдобива със споменатите огромни индийски кучета. Индиийските и тибетските догове били кръстосвани с големите балкански кучета и така се оформил молосът. За него Аристотел пише: "...На земята на Молос има кучета, които по големина и сила стоят пред всички кучета на земята и служат за защита от зверове." Явно сред молосите са се оформили различни подтипове. Някои са били по-блиизо до догообразните, други - до едрите вълкоподобни кучета от Балканския полуостров. Според Локар (1949г.) молосите са високи кучета с прави уши, оцветени черно и бяло. Молосово куче с прави уши изобразява и една статуя от Ватиканския музей. Това изглежда е причината някои представители на каракачанското куче да имат високо поставени, дори леко повдигнати в основата си уши. Този факт е много важен, като се има предвид, че типичните догове имат увиснали уши. Подобни отклонения са наблюдавани при тибетския дог от Свен Хедин и Сидней Гордон и се обясняват от възможното кръстосване с интродуцирани с Тибет немски овчарки или с китайски чау-чау. Подобно догообразно куче е описано от Волф (1937г) като египетски дог от епохата на ХII династия (около 1900 г.пр.н.е.) и представлява високо куче с тъпа муцуна, прави уши, с дълбок гръден кош и сухи крайници.

Оформяне типа на каракачанското куче: Известно е, че траките са имали култ към кучето и коня, а според едно съобщение на охридския епископ Тиофилакт, прабългарите почитали кучетата и им принасяли жертви. Подобно отношение към кучето са имали много други народи, занимаващи се със скотовъдство и особено номадите пастири. В свещената книга на персите "Зенд-Авеста" например има цяла глава, посветена на кучето.Tам като най-сериозни престъпления са описани нараняването и лошите грижи за пастирското куче и наказанията, кито се предвиждат, са жестоки. Подобно отношение към пастирското куче е позволило още в зората на животновъдството да се формират различни типове кучета пазачи, плод на висока за времето си селекционна работа. Това е оказало влияние върху предците на каракачанското куче с местен и чужд произход, като е спомогнало за образуването на конвергентни форми. Появяването на някои от тези форми по нашите земи свързваме с придвижването на други домашни животни, основно на овце и говеда. Според проф. Хлебаров (1930г) брахицерното говедо е дошло на Балканите от Туркестан, Кавказките планини и Сирия и твърде вероятно е с него да са се придвижвали и догообразни кучета, с които са известни Туркестан и Кавказ.

Особен интерес представлява развитието на овцевъдството, неразривно свързано с използването на кучета пазачи. Ето защо ние разглеждаме придвижването на овцевъдни пелемена и появата на една или друга порода овце като сигурен белег за движението на съпътстващите ги кучета. Показателен в това отношение е вносът в Епир, Италия, Кавказ и Армения на тънкорунни овце от Милет. Добър повод за обмен на разплоден материал е бил и панаирът в Солун през ХII век, описан в съчинението "Тимарион" така: "...На него се стичаха хора не само местни и едноплеменни, но хора всякакви, от всякъде: гърци от всякъде, различни лидийски племена, които живеят с съседство от придунавските земи до Скития, хора от Испания, италианци, ибери, лузитанци, келти от другата страна на Алпите..." и по-нататък: "...Още като седях на върха на хълма, аз се учудвах на многото видове и голям брой животни. Смесеният им рев стигаше до ушите ми: коне цвилеха, волове мучаха, овце блееха, всине грухтяха, кучета лаеха. Кучетата следваха господарите си, за да ги бранят било от вълци, било от крадци."

Периодично по нашите земи са идвали и куманите, както разбираме от наредбата на Алекси I Комнин за светогорската лавта "Св. Атанасий" (1094г.) в Атон, в която пише, че куманите използвали манастирските пасища и са направили кошари там, а не плащат десятък. Друга възможност за "преливане" на кръв от азиатските догообразни е преселването на много турски пастири от Лидия след превземането на Цариград (1453 г.) от турците. Това са така наречените юруци. Първите преселвания на юруците са станали по времето на султан Баязид (1389-1402 г) в Пловдовска област. Те са странстващи овчари, които лете са пасяли овцете си в планините, а през зимата слизали в низините. Според поучванията на проф. Желю Ганчев (1922 г.) някакъв юрук от Солунско оставил в Рилския манастир всичките си 2000 овце заедно с овчарите и кучетата.