Проблемът «Каракачанско куче»

От Николай Атанасов
Адрес: ул. Хаджи Димитър 7, 8900 Нова Загора

За произхода на каракачаните

Каракачаните са населявали Балканите от хилядолетия. В една от най-разпространените и актуални в момента научни теории се развива тезата, че първоначално те са живели в областта Пинтос на Средна Гарция и по-точно - в планинския масив Аграфа, в региона на гр. Янина. По време на турското робство каракачаните оказват съпротива на поробителите, поради което Али паша (от Янина) ги подлага на масово клане. Тази е причината в началото на ХIХ век те да напуснат земите си и да преминат към полуномадски начин на живот.

Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.

Самото название "каракачан" също говори за историята на тези прокуденици. Съставено е от двете турски думи "кара" - черен и "качан" - беглец.

За историята на "черните бегълци" има и друга версия. Те били последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 г. и той паднал под турско робство. Тогава старейшините на каракачаните решават да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце.

Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване в земите на днешна България е, че още около ХVI в. от подножието на планината Епир, насевер към България започва глобално придвижване на пастири, определяни като "каракачани". От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население.

Интересен е фактът, че фамилните имена на каракачаните се срещат навсякъде, където живеят представители на този етнос, което е поредно доказателство за единния им корен.

Една от слабостите на историческата фактология е, че тя може да се тълкува доста свободно и дори да се манипулира съвсем съзнателно. При извършване на антропологически измервания картината се очертава в доста по-различна светлина. Изследванията са научно мотивирани и доказуеми. Известният гръцки антрополог Арис Пулянос, въз основа на изследванията на метрични, морфологични и биологични белези, а така също анализи на кръвта, на определящи се като каракачани хора от територията на Гърция и България, недвусмислено доказва че те са с общ произход не само исторически, етнографски и лингвистично, но и антропологично. Изследването на Пулянос е разширено и в последствие се предлага още едно интересно и научно мотивирано твърдение: каракачаните обитават целия Балкански полуостров и са най-древния народ на Европа. В подкрепа е добавен и фактът, че някои от елементите на сватбата при каракачаните се срещат още в произведенията на Омир и Еврипид. В песните на Омир са открити над 500 думи, които и днес се използват в каракачанския език.

Известният английски учен проф. Дж. Кембъл в своята книга "Чест, фамилия и патронаж", пише, че днешното съществуване на каракачаните доказва историческо минало не по-различно от това на гърците ("...the Sarakatsani, as they exist today, provide no evidence of a past history that was ever anything but Greek").

Нашите разсъждения нямат за цел генеалогията на каракачаните. Ние не сме историци, лингвисти или антрополози. Желанието ни е да представим сравнително безпристрастна и научно мотивирана обосновка на продължаващата вече десетилетия полемичност около каракачанското куче. От няколко години като гъби след дъжд се появиха толкова много, един от друг "по-компетентни" познавачи на породата, че вече наистина е по-лесно да се пишат всевъзможни творения, които са по-близо до емоционалната лиричност и ниво на невежество на авторите им, отколкото до това, което изискват каноните на животновъдната наука, за да се правят логично издържани твърдения за нещо, което е почти непознато.

За кучето на каракачаните

Първите по-сериозни проучвания относно стандартизацията и интродуцирането на породата са правени от доктор Тодор Гайтанджиев. За съжаление работата му както за гончетата по нашите земи, така и за каракачанските кучета, не намери достойно признание. Трагизмът на този забележителен учен бе, че не успя да се пребори със закостенялата бюрокрация. "Стратезите" на българската кинология не само, че не отдадоха заслуженото му уважение, но се отнесоха с презрение към това, за което той посвети немалка част от своя живот.

Днес всички по-едри кучета със среднодълга космена покривка и увиснали уши се наричат "Каракачански". Те не са стандартизирани и официално като самостоятелна порода не съществуват. По време на научни конференции, в София през 1987 г. и по линията на ТНТМ във ВИЗВМ-Стара Загора през 1988 г., на каракачанските кучета бяха приписани качества, неподкрепени с доказателства, лишени от научно съдържание, предизвикващи снизходителна насмешка. На Национални изложби по кинология те се допускат до участие и премират с отлични оценки. Това е в противоречие с правилниците на Международната федерация по кинология и с основните принципи на науката за кучета. През последните години в научнопопулярните списания се появиха редица публикации и дори една дипломна работа за присвояване на бакалавърска степен по животновъдство. Написаното е заинтригуващо, но лишено от научност, завоалирано чрез обобщаване, без конкретни обяснения.

На сцената се появиха и сериозни ентусиазти като братя Седефчеви и г-н Светлин Стоев, чиято дейност заслужава уважение, но и с някои препоръки, които не можем да дадем, тъй като никога не са ни искани.

Базирайки се на стари литературни данни и на разкази на пастири, през периода 1985-1988 г., а по-късно от 1990 до 1992 г. извършихме проучване върху 50 кучета на възраст над 18 месеца. Отглеждането им бе както в равнинни, така и в планински условия. След обработка на данните бе установена височина при холката 69 см (хср = 69,14 см). По отношение на височината при крупата не се установиха достоверни резултати поради надстроеността на някои от животните. Това е типично за голяма част от кучетата с азиатски произход, макар че се счита за недостатък според стандартите. Не бяха установени зависимости между едрината и географските условия на отглеждане. Екстремумите във височината при холката са 65 см и 77 см. Обектът на нашите изследвания се отличаваше с ръст над средния според приетите класификации за определяне едрината на кучетата. Ако ги приемем за каракачански, можем да направим следното екстериорно описание.

Главата е масивна, широка и заоблена. Мозъчната част на черепа е по-дълга от лицевата. Муцуната е среднодълга, но не е заострена. Носната гъба е черно пигментирана, с широки ноздри. Зъбите са здрави и гланцовобели. Захапката е ножицоподобна. Очите са дълбоко поставени, тъмни на цвят и изразителни. Ушите, които често са купирани (в повечето случаи овчарите подрязват само част от едното ухо), са високо поставени и висящи. Кучетата като цяло са компактни, с леко удължен формат на тялото. Шията е здрава и широка. Дължината й е приблизително равна на дължината на главата. Поставена е под ъгъл около 400 спрямо мисленото продължение на гърба. Гръдният кош е широк и дълбок. Стернума е малко под нивото на лактите. Ребрата са умерено извити, без да са плоски или бъчвоподобни. Холката е добре изразена. Свързана е плавно както с шията, така и с гърба. Гърбът е здрав, прав и широк. Поясницата и кръстеца са среднодълги, здраво свързани помежду си и не са провиснали. Крупата е широка, с нормална постановка. Опашката достига до скакателните стави. Предимно е извита сърповидно или на кравай над линията на гърба. Крайниците са прави и успоредни. Лактите са в близост до гръдния кош. Скакателните стави са добре изразени и стегнати. Космената покривка е средно дълга до дълга. По лицевата част на главата тя е къса. При много от кучетата ушите също са с къс косъм. По-къси са космите в дорзалната част на предните крайници и в областта от подрамената до лапите. Подбедрата от средата надолу и метатарзусите също са късо окосмени. Воларната повърхност на подрамената и плантарната повърхност на бедрата е окосмена с дълги осилести косми. Пуховият слой е плътен и обхваща цялото тяло с изключение на късоокосмените области. Цветът на космената покривка е разнообразен. Половият диморфизъм е добре изразен. Движенията са привидно тежки в не много широк тръс. Това се обуславя от сравнително големите ставни ъгли, особено на задните крайници.

Нашите проучвания върху няколко десетки животни, обобщаването на данните и екстериорното описание, което сме направили съвсем не ни дават право да заживеем с научно неподплатеното самочувствие, че сме "открили" породата Каракачанско куче. Ние определяме 4 основни признака, които трябва да се преследват в развъдния процес. Това са: характер, екстериорен облик, структура на космената покривка, окраска. Нужно е да се обособят няколко линии на разплодници, които да бъдат в родствена и териториална отдалеченост. Както мъжките разплодници, така и женските кучета трябва фенотипно да се доближават до направените екстериорни описания. След значително увеличаване на популацията може да се пристъпи към стандартизация на наличните кучета. Стандартността като понятие включва в себе си не само характерни екстериорни особености и конкретни работни качества, но и тяхното твърдо предаване на потомството. За консолидация на породата ще може да се говори едва след като се установи висока наследственост на преследваните признаци в поне 5 последователни генерации. През целия период на породоформиране е необходимо да се провежда много строг отбор и подбор. Необходимо е да се въведе сериозна документация по развъдния процес. Тя трябва да е изключително прецизна и подробна.

Не трябва да се забравя, че мястото на каракачанското куче е във фермата, сред животните, а не вързано на двора или вкарано в жилището като домашен любимец компаньон.

Селекционни процеси по обособяването на каракачанското куче като самостоятелна порода

В рамките на породата ”каракачанско куче”, еволюиране е възможно единствено, ако настъпи изменчивост на наличните признаци, наследствена обусловеност на тази изменчивост и провеждане на строг отбор.

Изхождайки от факта, че изменчивостта е обща (фенотипна), наследствена (генотипна) и ненаследствена (паратипна), посветилите се на каракачанското куче, трябва да наблегнат върху генотипната изменчивост. Тя от своя страна се разделя на мутационна и комбинативна. Комбинативната изменчивост е тази, която не създава нови гени, но чрез комбинациите между тях ще се образуват нови генотипове.

Наследствеността е свойство на организма, при което през редица поколения се повтарят еднакви признаци, благодарение предаването на наследствените заложби. По този начин ще се промени генетичната структура при породоформирането на каракачанското куче.

Отборът е процес, при който за размножаване се предпочитат конкретни каракачански кучета пред други. Чрез целенасочеността на изкуствения отбор ще се доведе до изменения в размера, екстериорния облик, цвета и структурата на космената покривка, разнообразие и затвърдяване на работните качества.

Отборът предимно се провежда по определени видими признаци (по фенотип), но тъй като фенотипът в голяма степен се определя от наследствеността (от генотипа), отборът по фенотип е косвен отбор по генотип. Предпоставка за ефективността на отбора е наличието на генетично разнообразие сред каракачанските кучета, между които той се провежда.

Отборът по даден признак (признаци) ще доведе до известни изменения на гените, които го обуславят. Това може да стане видимо при отбор, който се води в продължение на много поколения, тъй като само след продължителен отбор гените, които обуславят признака постепенно преминават в хомозиготно състояние. Генетичното разнообразие постепенно се изчерпва и ефектът от отбора намалява. Количествените признаци, които са обект на селекцията се определят от множество гени, поради което варират в широки граници. Проявата на количествените признаци до голяма степен зависи и от влиянието на външната среда.

Генетичното разнообразие има сложна структура. Обуславя се от адитивни и неадитивни генни действия.

Адитивно действащите гени са тези, които проявяват еднакво действие независимо каква е генотипната среда. От гледна точка на селекцията те имат ценност, понеже позволяват да се направи точна преценка на генотипа на каракачанските кучета въз основа на техния фенотип.

Когато ефектът на гените се влияе от действието на други гени (зависи от генетичната среда), такива гени се наричат неадитивни. Действието им е свързано с много обстоятелства, поради което често се наблюдават грешки при селекционерите, които очакват линейна връзка между проявявания фенотип и генотип.

При каракачанското куче целенасоченият отбор трябва да се проведе в 3 етапа:

Предварителен отбор

От наличните кучета да се набележат тези, които са най-ценни по произход, имат отличен екстериор, доказани работни качества и поведенческите им реакции отговарят на изискванията на породата.

Основен отбор

При него предварително отбраните кучета трябва да се проверяват по потомство. Фенотипната (външната) преценка на разплодника се допълва с преценка на неговия генотип (наследствеността).

За по-голяма обективност при преценката на мъжкото куче, в размножителния му план трябва да се включват разнородни кучки. Техният екстериор, работни качества и поведение трябва да са изявени по-лошо, за да може да се прецени дали мъжкият е подобрител, влошител или неутрален. Рядко се срещат разплодници, които могат да бъдат подобрители по няколко показателя. В селекционния процес трябва да се използват тези каракачански кучета, които са подобрители по основните показатели и неутрални по несъществените.

Заключителен отбор

Достигналият до този етап разплодник трябва да се провери за наличие на рецесивни (скрити) и летални гени.

Основният и най-важен генетичен параметър за успешно провеждане на развъдноподобрителната работа е коефициентът на унаследяемост (h2). Той служи като критерий, по който се определя съответствието между фенотип и генотип. Колкото е по-висок коефициентът на унаследяемост, толкова по-ефективен е отборът, който се провежда. Коефициентът на унаследяемост ще насочи селекционерите при избора на методите за отбор При висок h2 добри резултати ще се получат при отбор по фенотип. Ако h2 е нисък трябва да се разполага с по-обстойна информация относно произход, родственици по странична линия, по-томци и т. н. Коефециентът на унаследяемост се използва за прогнозиране на ефекта от отбора (т. нар. "генетичен прогрес"). Стойността на h2 може да служи като критерий за определяне характера на линиите. В известна степен h2 може да бъде ориентир при прогнозирането на инбредната депресия, хетерозиса, взаимодействието генотип-среда. Признаци, които имат по-нисък h2 са по-чувствителни при използването на инбридинг и инбредната депресия при тях се проявява по-силно.

Както отбелязахме по-горе, един разплодник може да даде много добри потомци с определени кучки и в същото време, при съешаване с други - резултатите да са отчайващи, без да има видими причини. Това изисква да се обръща особено внимание на резултатите от различните съешавания между кучетата, с оглед на най-ефективното им използване в бъдеще.

Подборът е съставяне на план за съешаване на определен разплодник с определена (определени) женска с цел получаването на каракачански кучета с желани качества. Отборът и подборът са взаимосвързани. Чрез отборът се решава съдбата на конкретни разплодници, а подборът прогнозира качествата на потомството. Сред новополучените кучета, в определен етап от развитието отново трябва да се проведе отбор, който е основа за следващ подбор и т. н. Ако се наруши тази корелативност между отбор и подбор, разплодните кучета ще започнат да дават некачествено потомство, което неминуемо ще се отрази на по-нататъшното състояние на породата.

Когато се извършва подбор трябва да се спазят следните основни принципи:

Целенасоченост

За да се създаде каракачанско куче, по-добро от изходните родителски форми, селекционерът трябва да е изградил конкретна представа за това, което очаква. Чрез подбор на разплодници, стоящи най-близо до идеала на селекционера, със следващ отбор сред приплодите ще се осъществи генетична комбинация, която постепенно се доближава до набелязаното изискване. Съчетаването на отбора на най-добрите каракачански кучета с подбора на най-подходящите разплодни двойки е висша творческа дейност от страна на селекционера, която, комбинирайки се с научно-издържана компетентност може да допринесе до еволюиране на селекционния процес:

Доминантност на мъжкия разплодник

Мъжките каракачански кучета трябва да превъзхождат женските, с които се съешават;

Регулиране на родственото съешаване

Умелото и компетентно използване на инбридинг играе положителна роля, затвърдявайки ценни родителски качества, обособявайки групи от кучета с повишена комбинативна способност;

Приемственост на подбора

При съешаване на определена двойка не винаги може да се гарантира, че полученото потомство ще е обединило точно тези качества, които селекционерът очаква. Неадитивните генни взаимодействия и влиянието на външната среда често са причина за несъответствие между поставени цели и получени резултати. За да бъде сигурен в крайния ефект от поставената цел, селекционерът трябва да провежда отбор по дадено качество в рамките на няколко последователни поколения. Съмненията за ефективност на отбора само след едно поколение са нелогични, защото могат да се дължат на различни случайни причини.

При съставянето на план за съешаване между разплодни двойки, селекционерът трябва да се съобразява с фенотипните особености на кучетата, наличие и степен на родство, работни качества, възраст и др. В зависимост от тези показатели подборът се разделя на еднороден и разнороден.

При еднородния подбор се съешават каракачански кучета, които са сходни по отделни или по комплекс признаци, представляващи интерес за селекционера. Целта е да се запазят ценните качества на родителите в потомството. Колкото по-сходни са съешаваните кучета и в колкото повече поколения се прилага еднородния подбор, толкова по-добри резултати се получават. За целта е необходимо селекционерът да познава особеностите на разплодните кучета, за да е в състояние да състави научнообоснован план за съешаванията. Еднородният подбор е възможен при селекцията по няколко признака. Той е особено ефикасен, когато се цели затвърдяването на нов признак. Крайна форма на еднородния подбор е родственото съешаване (инбридинг). Негов продукт са кучета, които имат повтарящи се родители както в бащината, така и в майчината половина на родословието. Основният генетичен ефект от инбридинга е повишаването на хомозиготността на кучетата по отношение на наследствените заложби на повтарящите се в родословието родители. Инбридингът увеличава хомозиготността по отношение на всички гени.

При родствено съешаване най-много се засягат тези признаци, които са свързани с жизнеспособността на кучетата: плодовитост, натална и постнатална смъртност, устойчивост спрямо неблагоприятни условия на околната среда и др. При привеждането на много алелни двойки гени в хомозиготно състояние започва да се проявява действието на нежеланите рецесивни гени, което предизвиква инбредна депресия. В редица случаи системното повишаване степента на родство повишава инбредната депресия до определено ниво, след което при по-нататъшно увеличаване на хомозиготността, депресията не се увеличава.

Изключително важно условие инбридингът да има ефект е, той да не се прилага между посредствени животни. Целта е да се създадат генетично еднородни групи кучета с повишена хомозиготност, които при съешаване с други подобни групи да дават потомство със силно проявен хетерозисен ефект по комплекс от биологични и работни качества.

Инбридингът е високо ефективен селекционен метод, но неговото прилагане (особено близките вариации) в масовата практика е недопустимо. Той може да има стойност само, когато се използва при вече утвърдени високо племенни кучета, при които селекцията се провежда от компетентни, подплатени с научни знания селекционери.

Еднородният подбор има и някои отрицателни последици. Най-същественият е, че поради наличието на корелации каракачанските кучета със сходни достойнства ще имат и сходни недостатъци, които се затвърдяват в следващите поколения. Освен това, стремежът за затвърдяване на конкретен признак, в процеса на селекцията може да доведе до преразвитост и изнеженост на потомците, което неминуемо се отразява на техните работни качества.

При разнородния подбор се съешават каракачански кучета, които значително се различават по редица биологични и ползователни качества. Целта е да се получи потомство с нови, по-ценни качества, които впоследствие могат да се затвърдят чрез прилагане на еднороден подбор. Целта на разнородния подбор е да се отстранят недостатъците в потомството и да се придобият нови качества, отсъстващи в единия от родителите. Потомците са с повишена жизненост, но с не особено устойчива наследственост. Необходимо е да се познават родословията и на двата родителя. Понякога липсват общи недостатъци, но някои от тях се срещат в прадедите от по-задните родословни пояси и се предават чрез участващото в развъждането куче. Разнородният подбор може да се приложи на малко по-късен етап от консолидирането на породата.

При съставянето на плана за съешаванията, селекционерът трябва да разполага с достатъчно брой кучета от двата пола, на различни възрасти. Най-добро потомство се получава от родители на зряла възраст, а най-неблагоприятни са резултатите от съешаванията на възрастни кучета. Въпреки това, независимо че честотата на рецисивните гени при възрастните кучета е възможно да бъде повишена, селекционерът не бива сляпо да се придържа към правилото такива животни да не се използват за разплод. В много случай кучета с ценни качества при запазена конституция и добро физическо състояние могат да се използват до максималния предел.

Индивидуалният план за връзка е най-висша степен на творчество при планирането и създаването на нови генотипове и фенотипове. За целта селекционерът трябва да познава качествата на разплодните каракачански кучета.

Ефектът от селекцията зависи от умението на развъдчика да отбере от общия масив и да съеши помежду им тези каракачански кучета, които притежават най-ценни наследствени заложби. За да бъдат открити такива индивиди, кучетата трябва да бъдат подложени на преценка, която цели да се опознаят наследствените им възможности.

За генотипа на преценяваното каракачанско куче се съди по неговия фенотип или по фенотипа на родствениците му. Преценката по собствен фенотип включва: преценка по конституция, преценка по служебни качества, преценка по фенотип на родствениците, преценка по произход, преценка по странични родственици, преценка по потомство.

Когато дадено каракачанско куче е преценено по всички изброени методи, се говори за комплексна преценка, а когато преценката е извършена само по някои от изброените методи - преценката е едностранчива. Едностранчивата преценка не дава реална представа за племенната стойност на кучетата.

Развъдна преценка на каракачанските кучета

Преценка по данни за произхода (по родословие):

Най-ранната преценка на развъдната стойност на всяко каракачанско куче може да се направи въз основа на данните за неговите родственици по права линия.

Преценката по произход има и някои недостатъци: Много признаци са с ниска унаследяемост и понижават ней-ната точност. Комбинативната изменчивост при съешаване на хетерозиготни родители е голяма. Средната хомозиготност е около 5-6%. Това означава, че различните потомци получават от родителите си различни алели и притежават различни генотипове. Родителите и прародителите са представители на различни поколения, различават се по възраст и по условията, при които са отглеждани. Това може да повлияе върху фенотипната проява на признаците и върху точността на преценката.

Преценка по качества на потомството:

Потомство, това са приплодите на женско или мъжко каракачанско куче, получени от няколко последователни генерации (поколения). Потомството на едно куче от едно поколение е еднородна група с еднакви родствени връзки. Особеностите на отделния потомък не могат да се приемат за точен критерий за развъдна стойност на родителите му. При съвкупност от значителен брой потомци от определен родител може да се получи сравнително точна информация за неговата развъдна стойност. Колкото по-голям брой потомци се включат при преценката, толкова по-малка е вероятността от грешки.

Нито една друга преценка не може да даде толкова точна представа за качествата на разплодника, както преценката, която се извършва на база на данните на произведените от него кучета.

Един от основните недостатъци на преценката по потомство е, че може да се проведе през по-късен стадий от живота на преценяваното куче.

Преценка по конституция:

Конституцията е съвкупност от анатомичните, морфологичните и физиологичните особености на организма като цяло, обусловени от наследствеността и от условията, при които протича онтогенезата, които определят характера на качествата, здравословното състояние на каракачанското куче и неговата реактивност спрямо факторите на околната среда. Конституцията представлява съвкупност от екстериорните и интериорните особености на кучето.

Основните фактори, които влияят върху формирането на конституцията на дадено куче са наследствеността и условията на околната среда. Развитието на каракачанското куче започва от момента на възникване на зиготата, в която са програмирани възможностите за индивидуалното развитие на организма. В зиготата се съдържа унаследената от прадедите способност на организма да се развива по определен начин, да създава свои индивидуални качества, да реагира на въздействието на външните фактори. Върху формирането на конституцията оказва въздействие изкуственият отбор, провеждан от селекционера при определени условия на хранене, обучение и отглеждане. Щателният отбор и подбор на родителските двойки за осигуряване на възпроизводството, както и направляваното отглеждане на младите кучета са основно средство за производство на индивиди с желан конституционален тип.

Преценка по кондиция:

При преценката на кучето по конституция е необходимо да се вземе под внимание и кондицията, в която то се намира в този момент. Кондицията е временното телесно и физиологично състояние на каракачанското куче, при което то е най-подходящо за определена работа или за включване в развъдния процес. За разлика от конституцията, която е сравнително постоянна, кондицията може да се променя по време на онтогенетичното развитие и е зависима преди всичко от храненето, начина на отглеждане, степента на натоварване и работата, която извършва кучето. Каракачанските кучета трябва да са физически здрави, средно охранени, замускулени, спокойно приемащи (без нервност) промените на обстановката около тях, с величествена импозантна външност.

Преценка по екстериор

Екстериорът характеризира здравословното състояние на кучето, отразява половия диморфизъм, показател е за растежа и скорозрелостта, дава представа за възрастта, служи за определяне на породността, помага за идентификация на кучето, дава представа за неговите работни способности. Експертът по каракачански кучета трябва да познава много добре изискванията, които се предявяват към отделните екстериорни части, а така също и към общите пропорции в телосложението както на породата, така и към всяко конкретно преценявано куче. Това, което при едно куче се приема за нормално, при куче от друг тип, пол или ползователност може да бъде сериозен екстериорен недостатък. Поради тази причина експертът трябва да познава много добре не само стандарта на породата, но и допустимата степен на всички възможни отклонения без това да е фатално за състоянието както на бъдещето на преценяваното куче, така и за еволюирането на самата порода.

От написаното по-горе става ясно, че порода не се създава, консолидира и поддържа само на базата на зрителни въображения как трябва да изглежда тя, а на задълбочени познания и използване на всички научни методи за изследване на наследствеността, доказване на генеалогичната принадлежност, мотивиране на различията спрямо други, близки както в родствено, така и териториално отношение породи.

Апологетите на Каракачанското куче не трябва да се впускат в безплодни самодоказвания кой колко е по-велик и компетентен. Вместо да се наддраскват по списанията и саморекламират в ИНТЕРНЕТ да влязат в лабораториите, да направят ДНК и други анализи (за които би трябвало да знаят) и вместо да пишат за "българската легенда", за "най-древната порода на Балканите" да съпоставят строго научните резултати с тези на Карпатското овчарско куче, на Гръцкото овчарско куче, че дори и на доста обстойно проученото Шарпланинско овчарско куче.

За да бъде истински възстановена и успешно използвана тази ценна автохтонна порода, е необходимо сериозно отношение от страна на компетентните научни институции. Докато нейното популяризиране продължава чрез немотивираните емоционални публикации на лаици, тя ще съществува единствено като безвъзвратна историческа отминалост. Дори признаването й от МФК няма да я направи по-стойностна от това, за което са я представили нейните "познавачи" според рамките на своята некомпетентност.

Николай Атанасов
Center of Experimental Cynology
cynology@canineworld.com
www.canineworld.com/cynology